„Изтощението ми успя да ме изкара от меланхолията и петата обиколка бе битка с моята слабост. Физическите ми сили се бяха изчерпали, оставаше ми единствено силата на духа. Тялото ми искаше да спра и една предателска мисъл, породена от болката в мускулите, се опитваше да достигне до съзнанието ми и да накара духа да се предаде.
Какво стана със самочувствието, с което започнах това състезание? Какво стана с еуфорията, породена от виковете на моите сънародници? Почувствах се излъган от собственото си его и в следващата секунда щях да изоставя всичко. Вече бях готов да се предам, когато отчаян вик от дъното на душата ми пое контрола: “Не! Ти няма да спреш!” Песен на любимата ми група Маnowar зазвуча в съзнанието ми – “Няма връщане назад! Изгори моста зад себе си!”…
Не този поход ще ви направи истински легионери, а вашето постоянство. Силата не е в краката и мускулите, силата е в главата, тук е истинското упражнение и целта на обучението.“
Това е откъс от книгата „Аз, легионерът. Френският чуждестранен легион – легенда и реалност“ от Георги Лозев – българин, минал през легендарния Френски чуждестранен легион, който споделя своята история по време на службата си в тази елитна армия, която той нарича „свое семейство“.
Но това не е просто книга за армия или военни действия. Напротив, това преди всичко е книга за мотивацията, за силата на духа, за съзнанието, което може да контролира тялото, за издръжливостта, за постоянството и спортната дисциплина.
Повечето от имената в тази книга отговарят на имена на наистина съществували легионери, но това не е исторически документ, а роман. Роман, в който Лозев събира историите на своите бойни другари – с различен цвят на кожата, религия и националност, но обединени от идеали и морал, каквито рядко могат да се срещнат в днешния свят. Защото в Легиона понятия като смелост, чест и жертвоготовност все още имат истинска стойност. Но това е и роман за приятелството, за следването на мечтите и безкрайното пътешествие.
Всяка година хиляди млади хора от най-различни кътчета на планетата пристигат във Френския чуждестранен легион. Желязната дисциплина е в основата на общуването в тази уникална по рода си армия. Всеки легионер се ангажира да служи минимум пет години. Легионът става негово семейство.
В Легиона отиват хора, готови на всичко, защото са доведени до отчаяние, хора, които не виждат перспектива в собствената си страна, или просто авантюристи, търсещи силни усещания.
А пътят до Бялото кепе е дълъг и труден. Той започва от приемния пункт, продължава през къщата-майка в Обан, след това идва ред на „фермата“ в Пиренеите, където фрази като „изморен съм“, „нямам сили“, „не мога“ трябва да бъдат забравени. Кросовете, маршовете и бойните учения са придружени от медицински изследвания и психотестове. Един от всеки десет кандидати продължава подготовката. Това е същинската четиримесечна селекция, когато проличава кой ще издържи и кой не. Само там човек може да си даде сметка, че здравото тяло и развитите мускули съвсем не са достатъчни, за да издържиш на 10-километровите кросове или на 80-километровите маршове. Основата е съзнанието, което контролира волята и морала, затова и външният вид често се оказва само поза. Тези, които остават, преминавайки през 4-месечния ад, са не толкова силните горили, колкото твърдо решените, че връщане назад няма.
Оставащите след четиримесечната инструкция попадат в различни бойни подразделения и всичко започва отначало – нови учения, походи, маневри. В Легиона трудностите никога не свършват. Традициите и желязната дисциплина, стигащи понякога до фанатизъм, съпътстват легионера по време на цялата му кариера, независимо какъв чин има или колко дълго е бил на служба. Моралът, психиката и здравото тяло са подлагани непрекъснато на изпитания.
В редиците на Легиона разликите в цвета на кожата, националността и религията нямат значение. Там определящи са физическата сила, благородството и моралът.
Единствената вяра, от която един мъж се нуждае там, е увереността в собствените му сили и ако тя е достатъчно голяма, той би могъл да превърне дори слабостта си в сила.