„Човечеството не може да съществува нито ден без обич“, е мотото на класиката „Изкуството да обичаш“ от Ерих Фром. Книга, която се е превърнала в едно от най-известните пътувания към човешката душа. Прочутият психолог и философ разглежда различните видове обич: братска, майчина, еротична, обичта към себе си, към Бог…

Самият автор подчертава обаче: „Четенето на тази книга би разочаровало всеки, който очаква достъпни указания за изкуството да обичаш. Нашето намерение е да убедим читателя, че всичките му опити да обича, са обречени на неуспех, ако той не се стреми най-активно да развива качествата на цялостната си личност с оглед да я ориентира към творчеството; че не може да се радва на щастие в индивидуалната любов, без да обича съседа си, без действителна скромност, смелост вяра и дисциплина.“

Книгата разкрива много интересен подход към едно от най-желаните, но и най-експлоатираните чувства. Още в началото Фром изтъква, че има огромна разлика между това да бъдеш обичан и да обичаш – тоест да владееш умението да обичаш. И че всъщност трудното не е да намериш правилния обект, който да те обича и когото да обичаш, а най-вече – да се научиш как да обичаш, да усвоиш това изкуство и да се тренираш как да го развиваш. Известният психоаналитик разглежда тайната на единението – едно от най-вдъхновяващите и най-вълнуващите трепети на човешкото сърце.

Фром сравнява любовта с изкуство и пише, че „постигането на майсторство трябва да е нашата първостепенна грижа, всичко друго в живота трябва да отстъпва пред нея“. Но и изтъква как в съвременния свят много често влагаме повече смисъл и енергия в други – всъщност по-маловажни неща – кариера, престиж, власт.

Интересна е интерпретацията на Фром, че изолираният живот поражда страх и че всъщност това е източникът на всички страхове. И че ако човек „не се свърже под някаква форма с друг човек, с друга същност от външния свят, той ще полудее“.

В този ред на мисли обичта е представена като спасителна сила, като единствената най-висша цел на живота, като най-съвършеното изкуство, като най-прекия път към тайните на душата.

„Обичта е действие, изява на човешката сила, и то само в условията на свободата – няма обич по принуда“, пише Фром и разглежда любовта като обич към живота, като обич към свободата. Той подчертава също, че основният път към любовта е не да получаваме, а да даваме, защото: „да даваш е висш израз на сила. В самия акт на даване аз чувствам моята мощ, своето богатство, своята власт… Да даваш, е по-голяма радост, отколкото да получаваш, защото актът на даване е израз не на лишаване, а на жизнеспособност.“

Фром разглежда различните видове любов и стига до заключението, че обичта е активна грижа за живота и за развитието на обекта на обичта. Той говори за това, че ние избираме в какво да вложим любовта си и това е от основно значение: „Човек обича онова, за което се труди и се труди за онова, което обича“. И допълва, че много важна част от обичта е уважението – „уважението е грижата на единия човек за израстването и развитието на другия такъв, какъвто е… Обичта е активно проникване в душата на другия, при което желанието ми да зная намира отговор във взаимността… В акта на любовта, на себеотдаването, на проникването в душата на другия, аз намирам себе си, откривам себе си, откривам двама ни, откривам човека.“

Фром разглежда подробно различните видове любов и пътя, по който се постигат, както и уроците, които ни носят, за да стигне до изследването на обичта на практика. Той подчертава, че е невъзможно да се дадат лесни съвети, валидни за всеки човек: „Да обичаш е съкровено чувство, което всеки човек може единствено да изживее чрез и за себе си.“

Все пак той изследва, че обичта, като всяко изкуство, изисква дисциплина, съсредоточеност, търпение, изключителна заинтересованост и способност човек да е станал чувствителен към себе си. Фром е категоричен, че „умението да бъдеш сам, е предпоставка за изкуството да обичаш“.

Авторът ни учи и, че главното условие за постигане на обичта, е преодоляване на нарцисизъма у личността. Важно е също човек да е обективен, да влага здравия си разум и да е постигнал скромност в отношенията с другите. Фром настоява, че „скромността и обективността са неделими, както и самата обич“.

И неизменно стига до заключението, че: „практиката на изкуството да обичаш изисква практика на вярата“. Като под вяра има предвид черта на характера, пронизваща цялата личност, а не толкова някакво специфично вероизповедание. Фром говори и за вярата в другите, но е категоричен, че „само човек, който вярва в себе си, може да вярва в другите“.

„Изкуството да обичаш“ е вдъхновяващо изследване на любовта като изкуство, което ни учи как да открием тайната на това мистично чувство и да я поддържаме жива в живота си.

Ерих Фром е германски психоаналитик, философ и социален психолог, който изследва интеракциите между психология и общество. Той е ученик на Фройд и името му се свързва с известната Франкфуртска школа на критичните мислители.