„И розата сама да е“ – дори само заглавието на книгата показва, че това е един нестандартен роман, прекалено поетичен и философски. За мен този роман на Мюриел Барбери е преди всичко за самотата, за умението да съзерцаваш, да съществуваш в тишина. Нещо, което е доста трудно за голяма част от съвременните хора. Мисля, че именно самотата и тишината много ни плашат. Особено в западното общество, защото сме свикнали да издигаме в култ социалните контакти, шумните компании и екстровертите.
„И розата сама да е“ обаче е роман за интровертите, за умението да гледаш с часове едно цвете, градина или храм и да се наслаждаваш на момента на съществуване, без да мислиш нито за миналото, нито за бъдещето. Все пак това е една книга за пътуване в Япония и в нея с благоговение се описват чудната култура, начин на живот и най-вече – начин на възприемане на тъгата, страданието, самотата.
Факт е, че в книгата няма много действие, но ни се разгръща вътрешният свят на героинята с всички нюанси и отблясъци. Новината за смъртта на бащата, когото никога не е срещала, отвежда Роз в Япония. Самотна и сдържана тя не очаква, че той е подготвил за нея различни изненади и преживявания, за да й помогне да опознае родината му… и самия него.
Това е едно пътуване в миналото, в живота, който никога не е имала, в един толкова различен за нея свят, но все пак свят, с който тя здраво е свързана с корените си. А откриването и свързването с корените е изключително важно, но и болезнено за много хора. Роз го осъществява сред фината естетика на древните храмове и дворци на Киото и хармоничното спокойствие на дзен градините, в които японците превръщат болката в радост. Това е и едно от ключовите послания на книгата – възможността да превръщаме тъгата в радост, да не бягаме от болката, да я осъзнаем като неизменна част от живота и просто да я приемем със смирение.
Това е бавен и тих роман за търсенето на вътрешния мир. Осъществено по най-красивия начин – в сянката на цъфналите вишни.
Консултантът на българския превод и първи преподавател по класически японски език в Софийския университет Братислав Иванов споделя: „Сред книгите за Япония, написани от неяпонци, тази най-вярно предава духа на Страната на изгряващото слънце!“
Вярвам, че „И розата сама да е“ ще е интересна книга за всички почитатели на Япония, на източния начин на живот, на търсещите смисъл в малките неща, на пътешествениците, които мечтая да посетят Киото, на любопитните към други култури и обичаи.
Всъщност заглавието е цитат от стихотворение на Райнер Мария Рилке, определян като „един от най-значимите творци на XIX век“. Както пояснява преводачката на книгата Евелина Пенева: „Стихотворението е от 1901 г. и в него розата е символ на незаменимото, на съвършеното и на отликата, благодарение на които можем да изкажем себе си и живота си с неговите стремежи и препятствия.“
Харесвам много авторката на книгата – Мюриел Барбери, която стана световно известна с романа си „Елегантността на таралежа“. Тя завършва философия, а по-късно и преподава философия. Води много интересен пътешественически живот. Родена е в Мароко, живяла е във Франция, а след това и в Япония и в Холандия. Любовта й към Япония се проявява в повечето й книги. И то не само в сюжетите и героите, но и в самия стил на писане – изящен и изчистен.