„Ничия жена“ е стихосбирка с провокативно заглавие и с провокативни фотографии. Още когато разбрах за този проект, се възхитих на Петрана Петрова за смелостта и оригиналността. Очаквах, че това ще е едно смело начинание, което ще даде глас, но и визия на жената, която иска да изрази истинската си същност, независимо от положение, очаквания на обществото, възраст.

И всъщност това наистина е един проект, който в известен смисъл е феминистичен; който ясно заявява, че жените имат право да бъдат обичани, харесвани, желани и да се чувстват сексапилни. Но тази книга е много повече от това.

Стих след стих се уверих, че това е по-скоро съкровищница от мигове, от интимни моменти, от изживени емоции, които авторката е кътала години и ни разкрива един по един. Всъщност тя се разсъблича за някои от фотографиите, но истинското разголване е това на душата – тя ни разкрива своите най-тайни чувства. И въпреки че повечето стихове са посветени на мъже – всички споменати с инициалите си – това съвсем не е книга единствено за любовта.

Напротив от страниците ни заливат и болка, и тъга, и страхове, и размисли за смъртта. И предателства, и огорчения, и обиди. Но няма отчаяние – а по-скоро усещане за научени уроци, за срещи, които по някакъв начин обогатяват, за спомени от присъствието на мъже, които са оставили своята следа в женското сърце.

„Ничия жена“ е книга за женската сила, за способността да продължиш напред след всяка раздяла, да съхраниш вярата в любовта след всяко предателство, за способността преди всичко да обичаш себе си. В контекста на посланията на стиховете „ничия жена“ не означава жена, която си няма мъж, а напротив жена, която не е собственост на никой мъж; жена, която е свободна; жена, която е достатъчно силна, за да може да си позволи да е сама – ако тя реши. Авторката споделя за „Аз чета“: „Давам две насоки за разбиране на заглавието: едната е както аз се чувствам (надявам се вече не): “Пътуване из фината чувствителност на една жена”, вярваща в любовта – не властта, не налагането, не превръщането в жертва, а точно любовта като глагол и приемане на другия с предимствата и недостатъците му, с химията и ежедневието. И втора зададена интерпретация е в посока “жена, която със свои усилия постига всичко, без до себе си да има мъж“.”

Интересен е стилът на Петрана Петрова, не е клиширан, не е захаросан, не е стандартно любовен и поетичен. Напротив – някои стихове са като нож в сърцето. Личи си, че всеки един, споделен момент, наистина е изживян и изстрадан, а не е просто плод на мечтание или фантазия. Именно това прави книгата толкова ценна – защото зад всеки стих стоят реални емоции.

Авторката разкрива, че почти десет години пише и събира тези стихове, къта спомени, трупа и подрежда, изживява едни мечти, с други се разделя и така създава тази откровена книга. Тя споделя: „По време и след всяка любов се освобождавам, страдам, гневя чрез писане на поезия. В „Ничия жена“ почти всички стихотворения са бодро надписани с датата и годината на създаването им и инициалите на мъжа, който ги е предизвикал. Реални мъже, чудовищни чувства. Всяко едно е минало през ума, душата и тялото ми. По болезнен и краен начин. Автентични истории наум и наяве, невинаги консумирани.“

„Чудовищни чувства“ е интересно определение. Може би такива са чувствата, които изпитваме ние, по-чувствителните, по-сензитивните жени. Безкрайна обич, но и безкрайна болка. „Ничия жена“ обединява и най-топлите, но и най-ледените емоции. Тя е като палитра с цветовете на любовта – от бялото чак до наситеното черно. Нищо не е спестено, всичко е разкрито такова, каквото е. Без извинения и оправдания. Автентично.