Още заглавието на тази книга – „География на блаженството“ – ме кара да се размечтая и да се пренеса на някакво по-спокойно и по-щастливо място. Всъщност съм я чела за първи път може би преди десетина години, но в края на това лято се сетих отново за нея. Сякаш ми се иска да уловя изтичащото лято, да не го пускам и да си остана в неговото блаженство още дълго.

Авторът Ерик Уайнър се определя като „един мърморко, който търси най-щастливите места на света“. Според мен той просто си е щастливец, защото има късмета повече от десет години да е кореспондент на националното радио на САЩ. Благодарение на тази си длъжност той обикаля повече от 40 държави, за да прави репортажи. И докато пътува в търсене на истории, той в един момент си дава сметка, че всъщност търси щастието.

Но дали щастието може да бъде намерено? Дали то не е просто слънчев лъч, подир който бягаме; някакво смътно усещане, което ни изпълва; някаква неуловима сянка. Всъщност щастието съществува в самите нас, но понякога ние го откриваме в отражението си в околния свят. Именно това отражение търси Уайнър. Защото той твърди, че може да открием това, което е „в нас“, единствено след като разберем това, което е „около нас“. Или както пише: „Винаги съм вярвал, че щастието се намира точно зад ъгъла. Номерът е само да откриеш кой проклет ъгъл.“ Но допълва: „Вярвам, че мястото, на което се намираме, е от жизнено важно значение за разбирането на това какво представляваме самите ние.“

Интересното е, че в началото на пътешествието си, Уайнър не тръгва с идеята да пише за щастието, напротив, като журналист, той търси все истории за бедност и мъка. Търси такива хора, винаги насочва разговора в посоката на трудностите, с които те се справят, винаги си избира по-конфликтни дестинации. Самият той признава, че никога не се е определял като щастлива личност, дори разкрива, че като дете любимият му персонаж от „Мечо Пух“ е тъжното магаренце Йори. И може би точно заради това книгата му е толкова успешна. Защото един човек, който винаги е бил щастлив, няма да има нужда да преброди целия свят да търси щастието, няма да изпита необходимост да говори със стотици хора, за да разбере какво им носи удовлетворение, няма да посвети години от живота си, за да открие тайната на блаженството.

Именно воден от факта, че самият той не е щастлив, Уайнър се опитва да стане щастлив, като не спира да обикаля света. И много бързо осъзнава, че понякога не толкова физическата среда е от значение, колкото културната. Той описва много държани, сред които Бутан, Швейцария, Исландия, Тайланд, Молдова, Катар и Индия и създава една невероятна карта на щастието по света – толкова различно, и в същото време толкова еднакво. Понякога намира сходства, друг път несъответствия. И винаги, когато смята, че е намерил отговор на въпросите си, се появяват още повече въпроси. И когато реши, че е на правилния път към щастието, осъзнава, че съществуват още стотици, хиляди пътища към него.

Уайнър обобщава: „Парите имат значение, но не колкото си мислим, и не по начина, по който си мислим. Семейството е важно. Също и приятелите. Завистта е отрова. Също и прекаленото мислене. Плажовете не са задължителни. Но доверието е. Както и благодарността.“
В края на пътешествието си той стига да извода, че дори и да обиколим целия свят, щастието неизменно е свързано повече с хората в живота ни, отколкото с местата, които посещаваме: „Нашето щастие е напълно и абсолютно преплетено с други хора: семейството, приятелите, съседите, жената, която почиства офиса ви и която почти не забелязвате. Щастието не e съществително или глагол. То е съюз. Съединителна тъкан.“