Валентина Мизийска обича да пише за любов. А най-хубавото е – че и умее да пише за любов. Никога прекалено сладникаво, а напротив – реалистично, трезво, достоверно. В нейните книги любовта неизменно върви ръка за ръка с трудностите, с всички въпроси, които си задаваме, със загубването на себе си на моменти, с ревността, с недоверието, със скуката дори, с всички различни нюанси на това необятно чувство.
И докато в предишната й книга „Трети шанс“ историята се въртеше около пренареждането на пъзела на брака и стремежа за преоткриването на любовта в партньора, то „Пет годишни времена“ е книга за една жена и животите, които тя преобръща чрез любовта си. Книга за пренареждането на собствения живот и за търсенето на собствения път.

„Четирима мъже един след друг срещат необикновена млада жена и от този момент нататък вече нищо не е същото. Четирите годишни времена и Стела – неизменно присъстваща като пети сезон в живота на всеки от тях.“, разкрива описанието от корицата. Изключително ми харесва сравнението на четирите любови на Стела с четирите сезона. Тези четирима мъже – археолог, архитект, музикант и художник – са толкова различни, колкото са различни и сезоните, но те неизменно се допълват по някакъв начин и всеки от тях играе, дори без да знае, роля в живота на другите трима.

Много ми допадна и подхода на авторката да ни представи историята наобратно, започвайки от последната любовна история и връщайки времето назад. Разглеждайки връзките от тази перспектива, човек си дава съвсем ясно сметка как нашите отношения в миналото влияят на сегашните ни отношения, как грешките от миналото или се повтарят, или ни помагат да не ги допускаме отново, и как миналото неизменно живее в настоящето.
Авторката е учила математика и слабостта й към тази наука си личи дори в писането. Валентина Мизийска измисля едно великолепно уравнение, с което ни показва как всяко наше действие, решение, избор в любовта, имат влияние върху крайния резултат днес. Затова тя много внимателно ни разкрива всяка част от уравнението.

Хареса ми много и че историята е представена от погледа на тези четирима мъже, обединени от любовта си към една и съща жена. Как всеки вижда по нещо различно в Стела, как всеки има нужда от нея по различен начин, как всеки носи в живота й по нещо различно. И в същото време колко много тези мъже си приличат в трепета и нуждата си от тази жена. Как в любовта някои неща неизменно се повтарят. А тя жената – Стела – е като някаква мистерия и вдъхновение, като магия и стихия, като пети елемент… Тя е петият сезон, който допълва и слива другите четири.
Авторката ни разкрива гледната точка на Стела едва след като е разказала историите през погледа на четиримата мъже, като по този начин прави уравнението още по-интересно. Всичко, което не ни е било много ясно, се изяснява. Валентина Мизийска ни дава числата на уравнението едно по едно, но едва накрая с гледната точка на Стела поставя препинателните знаци и едва тогава успяваме да разберем защо точно такъв е крайният резултат.

Това, което най-много ми хареса обаче в романа е образът на жената не като слаба или нуждаеща се от мъж, търсеща половинка или принц, а напротив – силна, различна, самодостатъчна на моменти, стихийна. Стела е еманация на женствеността – една магьосница, която омайва всички около себе си, понякога дори без да си дава сметка за това. Тя е фатално привлекателна и умее да съблазнява, но всъщност най-важното е, че умее да завладее не просто тялото на мъжете, а и съзнанието им, дори душите им. Защото тя е много повече от просто съблазнителка. Тя е творец, жена на изкуството и творейки, се докосва до своята дълбоко заложена женска енергия за сътворение. И сякаш чрез изкуството и чрез любовта си тя наистина посява в душите на тези мъже зрънца, които всеки един от тях да отгледа. Дали ще станат цветя или бурени обаче зависи и от техните грижи.

Може би това е любовта в крайна сметка – някой да ти даде зрънце, но как ще поникне то зависи от твоята почва и твоите грижи към него.