„Не за всичко са виновни родителите ни“ от Дора Прангаджийска е най-важната книга, която прочетох миналата година. Бих казала, че тя има силата да промени живота ви… но за да съм съвсем точна, ще кажа, че тя има потенциала да ви насърчи да откриете в себе си силата сами да промените живота си! Нима това не е най-големият дар?ю

Не за всичко са виновни родителите – тези думи звучат много успокоително за родителите. Но дали звучат така и за децата? Всъщност – да. Ако не за всичко са виновни родителите, тогава ние – вече порасналите деца – ще поемем отговорност за живота си. А отговорността върви ръка за ръка със свободата. Нима нямаме нужда точно от свобода? Ние сме отговорни за живота си и ние можем да го живеем, както сами изберем. Осъзнаването на този факт носи много повече щастие, отколкото каквито и да било други емоции. Наистина е трудно човек да поеме отговорност за съдбата си и неизменно е свързано с чувство за вина, с болка, с тъга… Но не може цял живот да сме в ролята на обидено дете, да тропаме с крак и да твърдим, че „мама и тате са виновни за всичко“.

Да станем зрели личности означава да осъзнаем, че родителите ни са направили, каквото е било по силите и възможностите им. Но днес вече е време ние да поемем руля на живота си. Само така ще се отърсим от миналото, от прекалените очаквания на родителите и ще поемем в посоката, които сами сме избрали.

„Не за всичко са виновни родителите ни“ е вид терапия. Препоръчвам я на всеки, който се е осмелил да тръгне по пътя към опознаване на себе си. Това съвсем не е издание с лесни стъпки за постигане на бързи резултати. Напротив, тя ни дава инструменти как да си дадем цялата обич и признание, които търсим да получим от другите, защото никой освен нас, не е длъжен и не е в състояние да излекува нашите рани. Книгата съвсем не се отрича огромното влияние на родителите върху живота ни. Но в нея се говори напълно честно, че не може цял живот да се оправдаваме с родителите за неуспехите и неудовлетвореността от живота си. Че трябва да поемем отговорност за него. За това, какво наистина искаме, и какво наистина ни прави щастливи. Както и да се замислим за това, което предаваме на собствените си деца.

Психотерапевтката Дора Прангаджийска не отрича, че образите и посланията на родителите съпътстват живота ни, че определят отношенията със собствените ни деца, че моделират начина, по който живеем и взаимодействаме с хората около нас. Въпреки това тя е категорична, че е нездраво да вярваме, че за всичко, което сме преживели и което преживяваме, са виновни родителите ни. Тя обяснява, че обвинението към тях ни държи в позицията на сърдито дете, което не иска да поеме своята отговорност за начина, по който живее. А от това страдаме ние самите. Страда нашето вътрешно дете. Дора Прангаджийска ни повежда по дългия път към осъзнаването, че родителите са направили за нас толкова, колкото техният ресурс им е позволявал. И ни насърчава да се опитаме да погледнем отвъд обвиненията и обидите и да се помирим с родителите, да им благодарим, за всичко, което са направили за нас – дори и само затова, че са ни дали живот. И малко по малко да открием под гнева, обидата, тъгата винаги присъстващата любов – към родителите, но и любов към себе си.

В книгата са включени истории, вдъхновени от реалната работа на психотерапевтката. Описани са обобщени образи, съдържащи в себе си особеностите на определен тип характер, живот и взаимоотношения. Представени са властните родители, саможертвените, отхвърлящите се, незрелите. Обърнато е внимание на специфичните отношения между майките и синовете, както и между бащите и дъщерите. Разгледани са и случаи на насилие и алкохолизъм в семейството. В края на всяка глава авторката е предложила възможности за промяна, защото, както самата тя пише: „Вярвам в огромния ресурс на всеки един човек, както и в това, че всеки може да избере своя посока в осъзнаването и духовното израстване.“