„Малки жени“ е от онези книги, които не спират да вълнуват и днес – повече от 150 години след издаването си за първи път. И въпреки че романът официално се води от „вечните детски класики“, съвсем не е само за подрастващи читатели. Напротив, „Малки жени“ е книга за важната роля на жените, за силата на семейството, за ценностите, които са опора в объркващото понякога общество, за добротата, която може да оцелее дори в най-тежките моменти.

Това е книга за привързаност, за надеждите на младостта, но и за трудности, за изпитания, за загуби и страхове. Описана е цялата палитра от емоции, които връхлитат девойките по пътя им към това да станат млади жени. Неизменно присъства и любовта, но като че основната емоция, която властва над романа е обичта между четирите сестри. Силата на семейството, която може да ни преведе дори през война, през тежка болест или през мрачните дни.

„Никаква дама не съм! И щом вдигането на косата на кок ме превръща в такава, ще я нося на две опашки чак докато не стана на двайсет – възмути се Джо, издърпа мрежичката и разтърси буйната си кестенява коса. – Вбесявам се, като си помисля, че трябва да порасна и да се превърна в „госпожица Марч“, да нося дълги рокли и да си придавам фасони!“

Това е романът, който носи световна слава на Луиза Мей Олкът. Тя го написва само за шест седмици, но влага в него много от своя живот. И тя самата има три сестри, израснала е в бедно семейство, а по време на Американската гражданската война е доброволка в корпуса на медицинските сестри. Разболява се от коремен тиф, и докато се възстановява от болестта, се отдава по-сериозно на писането.
Дали защото е вложила във всяка една от героините по нещо от своите сестри, но красивата Мег, смелата Джо, талантливата Бет и романтичната Ейми са толкова живи, с толкова ярки характери, толкова пленителни, че бързо печелят читателите.

Емоциите и вълненията им не подминават и днешните млади жени. Страховете им също не са ни чужди и днес. Дори и в някои аспекти светът им да е толкова по-различен от сегашния, в същността си пътят от детството към зрелостта си остава трънлив, объркващ и изискващ много сили и воля. Дори и ролята на жените в семейството и в обществото да се е променила много днес, съветите и насърченията от майката към четирите сестри, са думи, които и днес бихме казали на децата си – разбира се, не чак с толкова религиозна тежест. Но в същността си са думи, които би трябвало да казваме и на себе си.

Да вярваме в себе си и да търсим сила дълбоко в нас, когато животът ни поднесе изпитания. Да сме добри и състрадателни към тези в нужда, но не само към другите, но и към нас самите. Да насърчаваме другите да повярват в собствената си стойност и талант. Но и да насърчаваме себе си за същото. Да прощаваме на другите, но и да прощаваме на себе си. Да обичаме другите, но и да обичаме себе си.

„Парите са необходими и трябва да се ценят, когато са използвани добре, те са и благороден инструмент, но не желая да мисля, че са първата или единствена награда, към която ще се стремите. Предпочитам да сте омъжени за бедни мъже, стига да сте щастливи, обичани и доволни, пред това да сте кралици, които нямат уважение към себе си и не живеят в мир.“

Романът е интересен и със своя феминистичен привкус. Авторката въвежда идеите, че не е задължително всяка жена да е прекалено красива, да има дълги коси, да е изрядна домакиня, да е тиха и кротка, да е прекалено благочестива и любезна. Дори не е задължително да се омъжи. А напротив – има право сама да избере как да живее, дали да бъде съпруга или да бъде писателка, има право да бъде чут нейният глас, защото той е стойностен и важен. Факт е, че самата писателка през целия си живот е запалена от идеите, че жените не са просто съпруги и майки. В по-зряла възраст тя е една от най-изявените защитнички на правото жените да гласуват. И всъщност става първата жена, регистрирана да гласува в град Конкорд, Масачузетс.

Лично за мен, най-ценното в книгата е хуморът и поетичността. „Малки жени“ е една феерия от емоции и надежди. Точно какъвто би трябвало да е животът на всяка „малка жена“.
Историята е представяна в различни интерпретации в киното, телевизията и театъра. Първата екранизация е от далечната 1933 година под режисурата на Джордж Кюкор. Една от последните адаптации, с участието на Ема Уотсън, Сирша Ронан, Мерил Стрийп, Лора Дърн, Тимъти Шамале, дори е с номинации за „Оскар“.
Най-новото издание на романа на български е в превод на Евелина Пенева.

„Аз ще се постарая да бъда такава, каквато той ме нарича – „малка жена“, и няма да бъда груба, невъздържана и ще изпълнявам дълга си тук, вместо да искам да бъда другаде – даде дума Джо и си помисли, че да преодолява себе си у дома е далеч по-трудно, отколкото да се изправи пред един-двама бунтовници на Юг.“