Още от корицата „Трети шанс“ от Валентина Мизийска обещава да е „емоционална история за любовта и дългия път към себе си“. За мен това наистина е роман за шансовете – преди всичко шансовете, които даваме на себе си. Шанс да се обичаме такива, каквито сме; шанс да се борим за своето щастие; шанс да се изградим наново, след като сме били разрушени.

Това е книга за потъването в майчинството, за натиска на обществото, че ако останеш вкъщи и се посветиш на децата си, си просто домакиня, която потъпква женствеността си. За трудността да намериш баланса между майка и любима, между домакиня и жена.
Не е трудно читателят да хареса главната героиня Ани – на 37 години с две деца. Съпругът й е известна личност и тя е тази, която носи баланса в семейството и му дава усещането за реалност. Ани обаче е човек, който сякаш винаги живее в чувство за вина – когато се посвещава на кариерата си, е гузна, че пренебрегва децата си, а когато се посвещава на децата, се потиска, че е „само майка“. Дали е възпитана в тези стереотипи или те са й наложени от обществото?

Ани е чистосърдечна и вярва, че сплотеното семейство може да се справи с всичко. Но понякога непредвидимо в любовта се прокрадват съмнения и тайни, а те неизменно водят до лъжи. Валентина Мизийска задава въпроса колко граници могат да бъдат прекрачени и колко грешки – да бъдат простени. А отговорът е, че понякога това, което мислим, че притежаваме, е и това, което ни пречи да продължим напред.

„Приличаме си по толкова много неща. Но тя е по-новата и непознатата. По-цветната, по-хубавата от мен. Аз съм си старата и избледнялата до сиво.“

Преди всичко „Трети шанс“ е роман за пренареждането на пъзела брак след появата на децата. За изпитанието, пред което се изправят много двойки. Някои се справят доста бързо с този пъзел и са доволни от новите си роли, а на други им трябват години усилия. При трети пък винаги някое парченце липсва и някой от партньорите се изкушава да го открие извън брака. А това може да се окаже разрушителен капан.
Валентина Мизийска майсторски разнищва предателството, гнева и обвиненията, силата да простиш на другия, но най-вече да простиш на себе си за изборите, които си направил. Да се събереш, да се изградиш наново и да продължиш напред. Авторката ни води по тънката граница между физическата и емоционалната изневяра, и изследва женската и мъжката гледна точка към невинния флирт, който може да се превърне в лавина и да помете всичко градено години наред.

„Той ме сложи на кантар и ме обезцени пред нещо, което все още не беше доказало, че е добро отвъд външния си вид.“

Но това е роман и за психологичната помощ. Образът на терапевта присъства ненатрапчиво, но успокоително в целия роман. Благодарение на кратките откъси от разговорите с психолога, читателят има възможността да тълкува реакциите, да види грешките, да осъзнае как човек понякога постъпва привидно добре за себе си, но пагубно за семейството си, или точно обратното – жертва се за семейството си, но в ущърб на себе си.

„Навярно в живота има мигове, в които трябва да запушваме уши и да затваряме очи пред провокации, премигващи в сигнални светлини. Да се научим да познаваме нюансите им – код жълто, код оранжево. Червено!“

Авторката ни помага да прозрем колко е лесно всеки да допусне грешка и колко е важно да потърси помощ, когато има нужда от нея. Защото откривайки причините, човек открива и истинската си същност, истинските си потребности и тогава отговорите стават лесни. Когато се научим да обичаме себе си, решенията се взимат много по-осъзнато. Защото саможертвата и прекаленото отдаване на другия никога не са полезни. Всеки трябва да се грижи и за себе си – за душевния си баланс, за психичното си здраве, за емоционалната си стабилност.

„Животът си тече, някои неща са неотложни. Сериозността им ни притиска да се страхуваме от безучастност в отношенията си тях. Налага се да ги побутваме напред, да ги подреждаме. За да не ни пробиват с ръбове. За да се чувстваме добре.“

Най-ценното на този роман е, че той е реалистичен. Не е напудрена любовна история, а е като скалпел, който реже рязко и до кръв. Но въпреки това носи и надежда, че всяка рана може да бъде зашита.