Къде е домът? Въпрос, провокиращ едновременно философски търсения, но и множество шеги в социалните мрежи. „Домът е там, където е сърцето“; „домът е там, където принадлежиш“, „домът е там, където можеш да стоиш без сутиен“. Между смешните, мъдрите и оригиналните послания, дали откриваме истинския отговор на този въпрос? Дали изобщо съществува еднозначен отговор? Може би всеки човек намира своя интерпретация или дори няколко различни през живота си. За мнозина обаче домът е място, което не получават даром, а е посока, в която да вървят. За някои може би самият път е домът.

Именно с думите „животът е път към дома“ започва дебютният роман на българската писателка Камелия Кучер. И ако е вярно, че началото на всяка книга е показателно каква ще е тя докрая, то първото
изречение на „Дом“ е съвършено. Защото целият роман е като него – мъдър, поетичен, вдъхновяващ.

И за да не изреждам безкрайни положителни епитети, директно ще ви призная, че за мен „Дом“ от Камелия Кучер е българският роман на годината и един от най-завладяващите, които някога съм чела. Историята ни пренася в Марсилия, където на пръв поглед съвсем обикновено момче расте без грижа и подкрепа от oтчуждените си родители. Франсоа обаче носи необикновена душа и въпреки че не получава обич даром, сякаш инстинктивно я привлича. Намира си най-добър приятел, който е слънчев и позитивен. Цялото му семейство е такова и те приемат Франсоа с широки обятия – не просто го канят редовно на гости, но се притесняват и грижат за него, като за свой син. Това обаче носи и болка на Франсоа, защото той сравнява уюта и топлината в дома на Джейкъб и студенината и пустотата в своя дом. А когато съдбата го среща с красивата алжирка Фатима, Франсоа поставя под въпрос всичко, в което някога е вярвал. Благодарение на нея той тръгва по пътя на съзряването.

Път, който ще го отведе в Париж, но и много по-далеч – към любовта, прошката и може би към истинския дом. Цялата история е поднесена с изящен стил. Размислите на младия Франсоа ни водят към въпроси, които всеки един от нас си задава. В страховете му припознаваме нашите собствени притеснения, а в надеждите му откриваме своите копнежи. Този роман е океан от емоции. Истината е, че има различни книги. Някои ме забавляват, но след това бързо ги забравям; други – не мога да ги забравя дълго време, след като съм затворила последната им страница. А съществуват и такива, които докато чета, в мен се прокрадва желанието аз да съм ги писала. И не става дума само за добър стил, говоря за романи, които толкова отговарят на моята емоционалност, че ги припознавам като свои.

„Дом“ от Камелия Кучер е такава книга. И не ме разбирайте погрешно – не смея и да претендирам, че притежавам стил като на авторката. Но най-искрено заявявам, че всяко изречение в тази книга сякаш
е излязло от моето сърце. Припознавам се в героите, разбирам ги, обичам ги…

А „Дом“ дори не е роман за любовта. Поне не в първосигналния смисъл. Това по-скоро е роман за обичта, която неизменно намираме, колкото и да е тежък животът ни. И която невинаги идва очаквано. Често
сме обсебени от идеята да търсим някаква идеална любов между мъж и жена и пропускаме най-важното. Че изворът на обич в живота ни трябва да е преди всичко нашето сърце и голяма част от тази обич да е насочена към нас самите.

В този ред на мисли „Дом“ е роман и за самотата… самотата, която всички изпитваме – и детето с безразлична майка, и това, което расте в щастливо семейство. Защото и най-радостният и успял привидно човек понякога се чувства напълно сам, неразбран, различен от другите. Сякаш и самотата, и обичта са ни изначално обещани или просто сме обречени на тях. Но не и прошката… тя е дар само за смелите и мъдрите. „Дом“ ни насочва по пътя към прошката, защото тя е истинският ключ на портата към обичта.

Романът ни носи толкова много мъдрост, но и чиста поезия за душата. Фактът, че е от българска авторка и е дебютната ѝ книга само засилва възхитата ми. Камелия Кучер сбъдва мечтата на младите писатели,
като успява още в първия си роман да покаже силния си глас, богата емоционална интелигентност, изтънчен стил и неизмерим талант. Но най-ценното – книгата сякаш разкрива душата на авторката – стара душа, попила скърби и радости, събрала безкрай емоции и съумяла да превърне болките в мъдрост.

Защото в „Дом“ щастието се преплита с мъка, надеждите трябва да се преборят със сенките на страха, а вярата в себе си се изгражда в продължение на години. Но в крайна сметка пътят си заслужава. Особено
ако го вървим съзнателно, с отворени очи за красотата и с отворено сърце за обичта.